„Най-голямото ми предизвикателство беше, когато баба се разболя от рак“ – Humans of the Night 2017

plovdiv-momiche-bolest-rak-empatia-semeistvo-sastradanie
19 окт. 2017

„Най-голямото ми предизвикателство беше, когато баба ненадейно се разболя от рак и започнаха безбройните премеждия с бюрокрацията на здравната ни система. Цялата одисея се случи, когато аз бях между 3-ти и 5-ти клас. Лекарите постоянно меняха диагнозите си и ни уверяваха, че вече всичко е изчезнало, докато не се появяваха нови разсейки на други места.

Аз много обичах баба и за мен събитията около болестта й се случиха прекалено бързо. В един момент тя вече не можеше да говори и да се храни – беше на легло. Не ми позволяваха да я виждам често, за да не се натъжавам – мама беше постоянно при нея в Стара Загора, а тя не можеше да ни познае.

Имах рожден ден тъкмо когато бяха открили образуванието в мозъка й. Звъннах по телефона и помолих мама и баба да дойдат, защото много ми липсваха и исках да ги видя за празника. Когато тръгваха към мен, баба получи първия гърч и се наложи да извикат линейка по пътя. Много дълго време се обвинявах, че това се случи заради мен и че баба е трябвало да преживее подобно мъчение, само защото я помолих да дойде.

Осъзнавам, че за тези неща трябва да се говори и когато споделям тази история плача, защото се е случило. Ако тя беше тук, може би нещата щяха да са различни и ми е тъжно, че я изгубих, когато бях толкова малка. Мисля, че когато някой изгуби важен за него човек, той неизменно остава по-чувствителен към хората, по-уязвим и склонен да изпита съчувствие. Сега се улавям, че страдам адски силно за хора, които не познавам и съпреживявам болката им. Прекалено много обичам хората и вярвам, че един ден ще станем човечни. Но понякога се страхувам се, че може би греша.

Прекалено много обичам хората и вярвам, че един ден ще станем човечни. Но понякога се страхувам се, че може би греша.

- #

Веднъж случайно видях човек, който почина от инфаркт на улицата пред мен. Беше паднал на земята и го забелязах докато вървях, направи ми впечатление и ме заболя как на другите не им пукаше. Не мога да проумея как в такъв момент при вида на страдащо човешко същество някой може да не изпита тъга.

Преди няколко години гледах един филм. В него старец разказва три различни истории за живота си, като не помни кои точно е изживял. Този филм ми показа, че всеки избор, който правим, колкото и незначителен да е, води до нещо, за което не сме си и помисляли. Понякога хубаво, понякога не! Оттогава много често мисля над решенията, които вече съм взела – до какво ли ще доведат, а какво ли е щяло да стане ако не бях постъпила така. Не съжалявам за тях, а просто разсъждавам върху тях.

Всеки избор, който правим, колкото и незначителен да е, води до нещо, за което не сме си и помисляли.

- #

В следствие на този филм много често обмислям проведени разговори или ситуации. Мислила съм си дали животът ни нямаше да бъде по-лесен, ако казвахме и правехме точно това, което искаме и от което имаме нужда, а не това, което е прието за нормално или изискват от нас. Когато наблюдавам себе си, а също и другите, откривам, че по този начин вредим както на тях, така и на нас. Може би наистина ще е по-лесно, ако не трябва да се затормозяваме с всички тези фалшиви усмивки и прегръдки, а просто да изразяваме истинските си чувства и емоции, когато и както поискаме, защото чувствам, че губя себе си всеки път, в който „трябва да“ или „не трябва да“ направя нещо, просто защото „така е прието“.

Чувствам, че губя себе си всеки път, в който трябва да или не трябва да направя нещо, просто защото така е прието.

- #

Снимка: Илина Чипилска


Тази история е в партньорство с Нощ на Музеите и Галериите и част от проекта Humans of the Night 2017. Неговата цел е да разкаже историите на доброволците, включили се в тазгодишното издание на фестивала.

Повече за Нощ на Музеите и Галериите разбере тук: night.bg.





Коментари

коментара


Виктория Костова

Имам афинитет към литературата и психологията като приложни „науки", затова силно ме вълнува възможността да комуникирам с непознати и да се опитвам да разгадавам къде са корените на това, което ми споделят. Обoжавам непринудената естетика, с която хората извършват несъзнателни действия, без да обръщат внимание на това, че някой ги забелязва.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *